Ролята на младостта и мъдростта в политиката

Покрай встъпването в длъжност на новия американски президент – 78-годишният Джо Байдън, отново стана актуален въпросът за годините на световните лидери. Възрастта на политиците е чувствителен и личен въпрос, но не е нов. Гръцкият философ Плутарх, живял по времето на разцвета на Римската империя, преди почти 2000 години е написал есе, озаглавено „Трябва ли възрастният мъж да се ангажира с политика?”. Тогава той е бил на около 70-годишна възраст и е участвал в местната политика през целия си живот. Въпреки появяащите се здравословните проблеми с напредването на възрастта Плутарх приема, че по-възрастните политици участват в обществения живот основно, за да правят добро и следователно имат моралното задължение да останат ангажирани. След като отговаря утвърдително на поставения от самия него въпрос, едва ли би се съгласил с отявлените забележки относно възрастта на Джо Байдън и предшественика му Доналд Тръмп в авторитетни издания като „Политико” и „Атлантик”, които по време на предизборната кампания излязоха с публикации, озаглавени „2020-а се превърна в кампания на деменцията” и „Защо толкова стари хора управляват Америка?”. Плутарх не би подкрепил обаче и тактиката на Байдън да се позовава на физическото си състояние като доказателство за способностите си на водач:

„Карам колело, бягам на пътека и вдигам тежести. Моят доктор всеки ден ми изпраща списък с упражнения и ги правя всяка сутрин. Не съм в лоша форма. В наистина добро здраве съм. Мога да направя 44 лицеви опори”, казва за себе си Джо Байдън.

Снимка: Jon Tyson/unsplash.com

Приема се, че преимуществото на по-възрастните политици е самообладанието, което идва с опита. Тяхното хладнокръвие ги прави ценни във времена на криза, когато по-малко опитните лидери може и да сбъркат.

Друг аргумент против слагането на горна граница за политиците, въпреки че съществува долна такава, дава 79-годишният демократ Бърни Сандърс, на който симпатизират доста млади американци – на предварителните избори през 2016-а за него гласуваха повече млади хора, отколкото общо за Доналд Тръмп и Хилари Клинтън, което е в подкрепа на неговото твърдение, че най-важно е посланието:

„В исторически план е имало аргументи защо афроамериканец не е трябвало да бъде президент, защо жена не е трябвало да бъде президент. Трябва да се гледа на човек като на едно цяло. Има по-активни и енергични хора на 90, отколкото други са на 50. Трябват да имат значение убежденията на човек, за какво се бори той, неговия опит. Да се гледа просто възрастта означава да пропуснем най-същественото. Не е достатъчно да кажеш просто: „Аз съм млад, предай ми властта”. Трябва да ми кажеш какви са позициите ти, каква е представата ти за Америка.”

С дискриминация въз основа на възрастта обаче се срещат и младите в политиката. Опита си споделя Андрю Рийв, който от 25-годишен е член на Законодателното събрание на канадската провинция Британска Колумбия:

„Често не те вземат насериозно като по-млад човек. Хората те гледат и казват, че нямаш житейски опит и кой си ти да ми казваш какво да правя или какво е разбирането ти за нещата. Често на мнението на младия човек не се дава доверие и авторитет, каквито получават други, които може да имат различни идеи или дори да не са прави, но тъй като просто имат достойнството, че са по-възрастни, се възприемат сериозно.”

В Торонто през 2016-а клетва положи най-младият член на местния парламент – 19-годишният Сам Остерхоф. На местните избори във Франция през 2020-а в листите фигурираха кандидати във възрастовата група 18-25 години. 25-годишната Клер Льожон и 23-годишният Антони Мачадо:

„Порастваме в един свят, който е в криза и говорим как неговия край настъпва. Задължени сме да се ангажираме с политиката. Освен политиката в институционален смисъл, разполагаме и с инструменти като протести, например срещу климатичните промени и гражданското неподчинение, на което сме свидетели в днешно време.”

„Младите хора, които участват в политиката представляват по-добре младежта, които са гражданите на бъдещето. Когато са в изборната листа младите осъзнават, че бъдещето зависи от тях, ние трябва да участваме в бъдещето. Когато млади хора се кандидатират на избори можем да покажем, че идеята, че младите са импулсивни не е напълно вярна.”

Докато някои млади хора се интересуват от политика и дори активно се включват в нея, по-скоро като че ли това са единични случаи, тъй като има немалко пречки това да се случва по-често. Обяснява ги 18-годишният Лорънс Хейуърд – бивш член на младежкия парламент в Дорсет, Англия и член на Лейбъристката партия:

„Не искам да повтарям стереотипа, че младите хора се интересуват само от външния вид, но смятам, че това играе роля. Управляващите са предимно побеляващи бели хора с привилегирован произход. Няма почти никого, с когото младият човек да се асоциира. Особено, ако този млад човек е от етническо или религиозно малцинство. Не става дума обаче само за това как изглеждат, а и как говорят. Когато се случи политиците да говорят за проблемите на младежта, те го правят с толкова снизходителен и високомерен тон, че никой младеж не би повярвал, че е искрено. Посещаващите държавни училища като мен получават малко или никакво политическо образование. Не ни се казва защо политиката е важна или как да се ангажираме с нея. На хората в частните училища обаче това се разяснява. И те знаят защо да участват в нея и как да го направят. Те чувстват, че им се полага да учат в най-добрите университети и да участват в политиката. И така те получават власт и порочният кръг продължава. Нищо не се променя за децата, които аз познавам. Те не знаят защо трябва да гласуват и не го правят.”

Снимка: Arnaud Jaegers/unsplash.com

По различни начини младите днес са по-ангажирани с политиката в по-висока степен, отколкото преди няколко десетилетия. Във фокуса на вниманието на поколението Z по света – генерацията, родена между 1995-а и 2000 година, са въпроси като расовото равноправие и климатичната криза. Когато стане въпрос за пускане на бюлетина обаче нещата стоят по различен начин. Участието на младите на избори в развитите държави е средно около 50 на сто. Британският журналист Рик Едуардс, който в продължение на над десетилетие е автор на телевизионни предавания, насочени към младите хора коментира:

„Фактът, че младите не гласуват не се дължи но това, че са незаинтересовани, нехаят или са мързеливи, както често споменават някои депутати или се говори по медиите. Точно обратното. Моят опит показва, че се вълнуват от случващото се. Запалени са по социалните дейности, дават много повече доброволчески труд в сравнение с миналото, правят онлайн кампании. Те просто са загубили доверие, или никога не са го имали, в низходящия политически процес. Не вярват, че важните политически лидери разбират проблемите, които ги засягат най-много. Чувстват, че са последната група, с която политиците биха искали да разговарят. И вероятно са прави.”

Като основно решение на този проблем световни експерти съветват на първо място да може да се гласува онлайн, тъй като сегашните млади са т.нар. „цифрово поколение” и стандартният процес на гласуване не ги привлича. Предлага се също така и налагането на глоби. Такива има например в Австралия – 20 долара, но при наличие на опция „Не подкрепям никого от изброените”. Причина, за да не гласуват младите се явява и недостатъчното познаване на политическата среда и неразличаването в позициите на основните политически партии. Това може да се поправи с помощта на т.нар. „съветници на гласоподавателя” (от англ. voter advice applications). Те представляват онлайн анкети с избиране на възможност от отговори, след което приложението казва коя партия в най-голяма степен отразява убежденията ти. В Европа те се използват най-вече в Германия и Нидерландия, но такива има и в Съединените щати, Испания и дори Босна и Херцеговина.

Снимки: Ройтерс, unsplash.com