Леда Милева и нейното зайченце бяло



Авторката на култовото детско стихотворение не искаше да я запомнят само с него, написала го по принуда
По ирония на съдбата обичаната поетеса Леда Милева си тръгна от този свят навръх рождения си ден – на 5 февруари 2013 година, датата, на която изпълни 93 години от земния си живот. Тя беше дъщеря на Гео Милев и синовният й дълг към него беляза целия й дълъг живот. През 1998 г., когато й връчиха наградата „Раднево“, я попитах дали все пак не е успяла да излезе от сянката на баща си. Тогава тя ми отговори: „Аз имам моя скромен живот, никога не съм била в сянката на баща си. По-скоро съм служител на неговата сянка, ако мога така да кажа. Старая се да поддържам неговото творческо наследство и смятам това за свой синовен дълг и най-голяма чест“.
Когато го убиват през 1925 г., дъщеря му Леда била едва на 5 годинки.
Бившият уредник на къщата-музей на фамилията Милева в Стара Загора Георги Янев разказваше, че самата Леда Милева му е доверявала, че в началото баща й Гео Милев я записал Евгения-Леда, но впоследствие първата част от малкото й име отпаднала. Той допълваше, че било установено със сигурност, че лично тогавашният старозагорски митрополит Методий Кусев, създателят на Аязмото, бил кръстил в православната вяра малката Леда.
Два дни преди Коледа 2012 г. в музея получили знак от съдбата, че нещо лошо ще се случи: поличбата дошла от това, че стогодишната кайсия в двора на къщата неочаквано се сгромолясала. „Уж огромно дърво, а не нанесе никави поражения, като падна“, чудеше се Янев. Той написал на Леда Милева за случилото се и, за да не я натъжава, добавил: така пък ще се отвори повече простор за цветята. Поетесата му се обадила по телефона след няколко дни и споделила, че й станало много мъчно за кайсията. Помнела я още от дете, как цялата фамилия вечеряла под клоните й.
После Георги Янев разговарял със сина Боян и снахата на Милева Виолета, които му разказали, че Леда Милева не е починала в съня си, а на масата на закуска, малко сред като поднесли кафето. Угаснала тихо и спокойно някъде към 8,45 часа навръх рождения си ден. Преди това се била приготвила да посреща гости на обяд – била, както обикновено, с безупречната си прическа и с елегантни дрехи. Минути преди да издъхне, близките й успели да й дадат подаръка на община Раднево за празника й, изпратен по куриер още предния ден. Радневци били изпратили в луксозна опаковка рекламни материали на общината, луксозен бележник и химикал. „Ех, тези радневци, не забравят нито мен, нито баща ми“, това били може би последните думи на Леда Милева.
Едва ли е случайно всичко това. Защото мнозина мислят, че Гео Милев е роден в Стара Загора, но това е станало на 15 януари 1895 г. в днешния град Раднево, тогава село Радне махле. Това се случва 5 години преди баща му Милю Касабов да вдигне старозагорската си къща и да се премести в нея. Тя сега е музей на прочутата творческа фамилия Милеви. Но по онова време Милю Касабов е учител в Радне махле и семейството му живее под наем в къщата на Даракчиеви. Тъкмо тази къща от кирпич е родната на поета Гео Милев. Тя е съборена в началото на 70-те години на миналия век, но изградена отново по спомени на Живка Даракчиева, наследничка на хазяите на Милю Касабов.
Родната къща на Гео Милев в Раднево била музей от 1973 до 1989 г., след което по силата на реституционните закони тя е върната на нейните собственици и техните наследници. Те я превръщат в кръчма, а сбирката от музея с оригинала на списание „Пламък, където за първи път е отпечатана поемата „Септември“, е предадена за съхранение в археологическия музей „Марица изток“. После десетина години постройката стои затворена и се руши. Докато през 2011 г. община Раднево не купи отново къщата от нейните собственици за 76 хиляди лева, за да възстанови музея в нея.
Леда Милева, разбира се, посрещна всичко това с обясним възторг. В радневския музей бе обособен и нейн кът, станал възможен благодарение на едно дарение. Малко след смърта й нейната снаха, актрисата Виолета Цонева, дари на община Раднево лични вещи на поетесата. Сред тях е и пишещата машина на авторката на „Зайченцето бяло“, която тя използвала до последно, макар да познавала и компютъра. Привлича вниманието ръчният й часовник, който не е навиван след смъртта й на 5 февруари 2013 година. Част от дарението са и няколко чифта очила, които Леда никога не изхвърляла, макар собственоръчно да е написала бележка, че са й неудобни. Сред дарените вещи е и вазичката, в която Милева винаги поставяла първото за годината кокиче – нейното любимо цвете. Тук е и куфарът, с който тя е пътувала по света. Дарението включва и снимки, показана е и нейна визитка от парижкия й период.
Снахата на поетесата изпрати в Раднево и бастуна на Леда – той й бил подарък от Истанбул. С него поетесата си помагаше едва в края на 93-годишния си живот. Тук е също френският несесер с гримовете и огледалцето, с помощта на които Леда Милева поддържаше безупречния си външен вид до преклонна възраст. Раднево получи и комплект дискове със записи на гласа на обичаната поетеса.
Върху манекен е облечена една от любимите рокли на Леда, наметната с шала й. Дарен е и нейният портрет, който близките избрали да стои до ковчега на поетесата по време на поклонението при погребението й в София.
За съжаление, от близо 5 години този музей е под ключ, тъй като къщата пропада в основите си и е опасна за посетители. „Навремето там е направен калпав ремонт, гаранционният срок на който е минал. До момента не сме намерили пари за нов ремонт и изчакваме, но гарантирам, че всички експонати от музея се пазят грижливо“, каза днес пред „24 часа“ кметът на Раднево Тенко Тенев.
Макар и да живееше отдавна в София, освен с Раднево, Леда Милева бе здраво свързана и с града на своето детство Стара Загора. За последно тя бе в него на 1 октомври 2012 г., когато в рамките на Дните на Стара Загора представи книгата на леля си Пенка Касабова, сестра на баща й Гео Милев, „Любов и талант“, посветена на оперния бас Борис Христов. Книгата бе издадена с финансовата подкрепа на общината.
„До последно Леда Милева работеше. Тя успя да предаде на издателя Иван Гранитски сборника с материали от научната конференция, посветена на баща й, която се проведе през 2011 г. в Стара Загора в рамките на поредните Геомилеви дни. Тя е негов съставител и въпреки напредналата си възраст държаше да прочете лично всеки материал в него“, каза още тогава Георги Янев.
Леда Милева често се срещаше и с децата на Стара Загора. За последен път тя чете свои стихове пред тях на 1 октомври 2011 г. – в Нощта на музеите и галериите, в която градът от години е активен участник.
Тогава тя прочете различни свои детски творби и отново повтори, че не иска читателите да я запомнят само с иначе най-популярното й стихотворение „Зайченцето бяло“. Въпреки това не се стърпя и разказа отново неговата история.
Но преди да разкажа за тази среща, ще се върна отново към интервюто си с нея от 1998 година. Тогава я попитах: „Това стихотворение ли най-вече легитимира Леда Милева пред света на литературата?“. Отговори ми: „В никакъв случай. То е един много интересен феномен. Това е моето първо печатано стихотворение, писано на крак през 1940 година. Но стана особено популярно с това, че беше превърнато в хубава песен.
Така е при децата. Ако една книга за тях няма хубави картинки, не влиза в сърцата им. Щастлива съм, че успях да работя с прекрасни художници като Борис Ангелушев, който илюстрира първата ми книга, Никола Анастасов, Христо Нейков, Златка Дъбова… Като се прибави и песента, едно стихотворение, съвсем обикновено според мен, като „Зайченцето бяло“, добива самостоятелен живот“.
Друг път направо е избухвала в свое интервю, когато я питат пак за това нейно стихотворение: „Стига с това зайченце!“. Но децата си го искат и това е.
Но ето какво разказа тя самата на оня 1 октомври 2011 година пред децата на Стара Загора. Тогава тя вече бе на 91 години…
„Това беше през 1940 година. Започнах работа в списание „Първи стъпки“ – издаваше го моята леля Пенка Касабова, сестрата на баща ми Гео Милев, първата българка с висше образование по предучилищно възпитание. То и списанието беше такова – за учители и родители, но в края имаше и десетина страници стихове и приказки за деца. Когато занесох поредния брой в печатницата, се оказа, че в една от страниците за стихчета зее огромна дупка. Печатарят, един такъв навъсен и сърдит, пита какво ще правим, защото той нямал време да чака. Тогава аз седнах на един стол до него и под намръщения му поглед съчиних стихчетата за Зайченцето бяло, което цял ден си играло в близката горичка с една сърничка. Най-напред намерих римата на бяло – играло“, разказа Леда Милева.
По-късно тя е редактор в българското национално радио в детските предавания. „Тогава разбрахме, че освен стихчета и приказки, децата искат да слушат и песнички. Пак по това време ми представиха един студент по музика – Петър Ступел, който можел да напише песнички по мои стихове. Той беше един такъв слабичък, с таке на главата. Не ми вдъхна доверие от пръв поглед, но му оставих десетина свои стихотворения, сред които и „Зайченцето бяло“. За моя изненада още на другия ден телефонът ми звънна и Петър Ступел каза, че бил готов с 4-5 песнички.
Поканих го в радиото, той седна на пианото и първо ми изсвири „Зайченцето бяло“. Няма да крия, хареса ми. После песента научиха в един детски хор, който я изпълни наживо по радиото. Тогава пък бяхме заляти с писма от цялата страна тази песен да звучи по-често и хорът я изпълняваше пред микрофона всеки ден – така тя стана популярна. Известността на това стихотворение се дължи главно на това, че стана песен“, довърши разказа си Леда Милева.
След това дълго време „зайченцето“ е настолно четиво в читанките на първолаците и до днес хиляди майки и татковци, баби дядовци я пеят на деца и внуци. Макар лично поетесата Леда Милева да е признавала, че самата тя не намира „Зайченцето бяло“ за най-хубавото си стихотворение и смята, че почитателите на поезията има и с какво друго да я запомнят.
На децата от Стара Загора тогава тя разказа и историята на 110-годишния дъб, който е посаден от ръката на баща й Гео Милев и който и до днес хвърля сянка в двора на къщата на фамилията Милеви.
„Дядо ми Милю имал малка книжарница и работел по 6 дни от седмицата, а в неделя, когато почивал, винаги правел дълги разходки със семейството си до гарата на Стара Загора, която била там, където си е и сега. Пътят им тогава минавал под стари дъбове, от които децата му събрали желъди и посадили в двора на къщата. Това било през 1901 година. Баща ми Гео Милев, едно от децата на Милю Касабов, се грижел най-ревностно за своите жълъди и тъкмо от тях поникнало днешното огромно дърво. Разбира се, много важно за него е и това, че било посадено близо до чешмата и земята наоколо е влажна“, допълни разказа си Леда Милева.
Този дъб сега хвърля сянка и върху гроба на дядо й Милю Касабов – стопанинът на дома, превърнат днес в къща-музей „Гео Милев“. Любопитна подробност е, че бащата на Гео Милев е погребван три пъти след смъртта си през 1937 година и всички се надяват най-сетне костите му да намерят покой сред чемширите в двора на собствената му къща, в която семейството му е живяло след 1900 година.
Оформлението на двора с чемширите сега е запазено такова, каквото е било по времето, когато тук е расъл малкият Гео Милев.
Странни са понякога прищявките на съдбата – докато дълго време гробът на автора на поемата „Септември“ е неизвестен, след като Гео изчезва безследно в размирната 1925-а, баща му Милю Касабов има вече своето трето погребение. „Поне докато съществува къщата-музей „Гео Милев“, се надявам повече никой да не безспокои духа на мъртвия“, казваше нейният уредник Георги Янев, един от инициаторите на третото погребение.
Милю Касабов умира сред кратко боледуване на 27 януари 1937 година. Тогава той е на 69 години. Погребан е в някогашните Акарджански гробища на Стара Загора, на около половин километър от къщата му. По това време там почиват костите на най-видните старозагорци, дейци на Възраждането, наследници на богати и знатни фамилии.
Някъде около 1972-1973 година обаче това гробище се препълва и общината решава да отвори нов траурен парк – близо до село Хрищени. Сега мнозина наричат новото място Дешкините гробища, защото архивите сочат, че на 15 юли 1974 година там е извършено първото погребение – на Дешка Димитрова Грудева. Друг въпрос е, че и този „квартал“ на Стара Загора се пренасели и от края на миналата година покойниците тук имат нов дом – този път на запад от село Богомилово.
А в старите Акарджански гробища погребенията спират и те са изоставени на произвола на съдбата – от тогава, та чак до наши дни. „На онези граждани, които пожелаха, общината предостави възможност да преместят костите на близките си в новите гробища, но по различни причини не всички го направиха. Много гробове останаха“, спомня си бившият дългогодишен общински служител Иван Недев. Постепенно от този свят си отиват и близките на покойниците от старото гробище и с времето то потъва в забрава и немара.
„Гледката е грозна, отблъскваща и страшна. Потъпкана е паметта на някогашната Стара Загора. Част от гробовете зеят зловещо, след като близки са пренесли костите на любими покойници и не са ги засипали отново. Други просто са се слегнали и хлътнали през годините. На трети места паметниците са разбити, гледат тъжно наоколо с „избодените очи“ на изтръгнатите порцеланови снимки. Люляци и треви постепенно превземат града на мъртвите и той се превръща в джунгла. Отвсякъде лъха на забрава и изоставеност, няма кандила и недогоряли свещи. Вече много рядко някой ще мине, за да остави свежи цветя.
Част от оградата е разрушена. Разбити бутилки и останки от огън подсказват, че мястото е станало любимо на наркомани и клошари“. Тези редове пък са от мой репортаж за разрухата в тези гробища, написан през 2009 година.
По документи и досега мястото се води „озеленяване със специфично предназначение“ и не е предвидено за друго, освен за гробище. Но вече повече от 35 години местните управници се сменят, а Акарджанските гробище са им не последна, а никаква грижа.
Темата за старите гробище неочаквано става актуална в началото на 2011 г., когато местната преса би тревога, че неизвестен бизнесмен се кани да изгради паркинг върху част от гробовете, дори бил докарал багер, за да заравни терена. И тогава се сещат: ама там е погребан и бащата на Гео Милев!
„Явно от шейсетте години на миналия век насам гробът е бил изцяло забравен, а и родовата традиция на близките изключва да се ходи по гробищата“, обясняваше ситуацията Георги Янев. Тогава съвместно с общинската управа в къщата-музей „Гео Милев“ решават да преместят костите на Милю Касабов, за да ги спасят от пълно поругаване и забрава, още повече, че опасността гробът да бъде заличен и изгубен вече била съвсем реална.
„Допитахме се до църквата и разбрахме, че няма пречка да отворим гроба и да препогребем тленните останки. Аз исках това да стане с шествие, в присъствието на много хора, но внучката на Милю Касабов Леда Милева категорично възрази, че дядо й бил скромен човек и заслужавал скромно погребение“, разказваше Янев. Затова и всичко минало тихо и останало скрито от обществеността на града.
Преди това обаче се натъкнали на истинска изненада – когато отишли на гроба на Милю Касабов, открили, че още през 1962 г. в него е погребан и друг човек – Димитър Долдуров. Някой още тогава постъпил коректно и изписал върху вече изсивелия паметник първо името на Милю Касабов и пояснението – баща на Гео Милев, след това и името на другия мъж.
„Така разбрахме, че всъщност вече един път, през 1962-а, книжарят е ваден от гроба и препогребан. В началото помислих, че при него е „настанен“ друг човек, защото роднините са проявили небрежност, не са платили гроба и той им е отнет. Но истината се оказа по-различна. Когато разрових архивите, стана ясно, че покрай тъщата на Милю Касабов Гена, която е родила и отгледала съпругата на Мильо и майка на Гео Милев Анастасия, родът им се сродява със знатна и богата старозагорска фамилия – Долдурови. Тъй като първият мъж на Гена Боньо, биологичният баща на майката на Гео Анастасия, умира в затвора след жесток побой, нанасен му от турците, жена му се омъжва повторно – този път за богатия Христаки Долдуров.
Тъкмо от тази фамилия продават през 1899 г. на зетя си Милю Касабов, който вече се е установил трайно в Стара Загора, за 800 лева 600 квадрата дворно място. Там година по-късно той вдига къщата, в която е днес музеят на сина му Гео. Явно след смъртта му семейството е ползвало и място в старите гробища, откупено от фамилията Долдурови. Съвсем закономерно, когато през 1962-а е станало необходимо, тази фамилия е настанила и свой роднина вечното жилище на Милю Касабов“, така довърши тогава разказа си Георги Янев.
Той самият присъствал на третото погребение на бащата на Гео в началото на април 2011 г., извършено от професионални гробари. „Наистина намерихме костите на книжаря встрани, в краката на другия мъртвец. Тогава изпълнихме всички изисквания на канона, като преляхме костите с червено вино и ги пренесохме и заровихме отново в земята в платнена торба“, свидетелства уредникът на къщата-музей.
Сега вече многострадалните кости на Милю Касабов почиват под гранитна морена в двора на къщата му. Върху нея, пак по настояване на внучката Леда Милева, е издълбан само скромен кръст и изписано името на дядо й.