Дневникът на Ане Франк

От юли 1942 до август 1944 г. тринайсет-годишната Ане Франк, семейството ѝ и още четирима техни близки прекарват укрити след нацистката окупация в „Задната къща“ – скривалище в центъра на Амстердам. За тези две години никой от осмината обитатели на скривалището не излиза на улицата. Прозорците се отварят само нощем, и то за малко, всички се хранят заедно, готвят заедно еднообразната си, все по-оскъдна храна, четат заедно, слушат заедно радио, жизнено пространство, удобства, дрехи за никого не достигат. Принудителният затвор е клаустрофобичен, всеки има нужда от усамотение, разведряване, движение, разхождане, общуване с други хора. Дневникът на това тринайсет-годишно дете, което от ден на ден пред очите ни се превръща в пораснало момиче, е един от най-разтърсващите документи за Холокоста, за зверството на Втората световна война.

Две неща за мен се оказаха особено поразяващи в свидетелството на Ане. Първото е – как духът е предопределен априори да се бори и да надмогва материалното. Да преодолява ежедневната раздразнителност от тягостния бит, неизбежна и натрапчива при фрапиращата липса на жизнено пространство, на лична територия. Да преодолява недостатъците на околните, да не ги осъжда, да продължава да ги търпи и обича. Духът да обръща погледа на Ане и към самата нея, да я кара да търси и в себе си вина за неминуемите сблъсъци с околните. И второто – духът на Ане не само да надмогва трудните условия, но и да тържествува, да има съзнание за себе си. Малко преди един от близките на баща ѝ да предаде укриващите се обитатели и те да бъдат задържани и депортирани с последния влак към лагерите на смъртта, Ане пише: „…Сама съм си съдник на всичко и непрекъснато си припомням татковите думи: „Всяко дете трябва да се възпитава само“. Родителите могат да дават единствено съвети или полезни напътствия, но формирането на характера е в собствените ни ръце. Освен това съм и извънредно жизнена, винаги се чувствам така силна и дейна, така свободна и млада! Когато го забелязах за първи път, се зарадвах, защото си казах, че няма да се превия под ударите, които всеки от нас неизменно ще понесе“.

Този дневник ни е особено полезен днес, в дните на ограничителните мерки, на маските, на социалното дистанциране. Дали ще имаме духовните сили на това момиче? Дали и днес то ще ни предава от своята жизнена енергия и оптимизъм? Или ние отново ще се обърнем към матрицата на своето вечно българско мрънкане и оплакване от всички и всичко?

Това зависи поотделно от всеки един от нас.