Коментар на седмицата №1: РСМ няма да е скоро в ЕС, губим си времето



Скопие трябва да приеме, че пътят към Евросъюза минава през разбирателство със София



РСМ – вече всички трябва да свикваме с тази абревиатура на Република Северна Македония. Занапред тя ще се налага все повече, така както навремето ЮАР се превърна в отличителното название за Южна Африка. А държава Северна Македония в ЕС няма да има. Или поне няма как да има, докато властите в Скопие не приемат трите прости искания на България – за името, за езика и за добросъседството, които те по един или друг повод през годините вече са приемали, но след това са се отмятали от тях. И за да не се отмятат повече, България сега настоява всичко да бъде фиксирано в преговорната рамка, от която зависи началото на преговорите.

Всичко е много просто, но в Скопие го усложняват, избирайки да баламосват страните членки и най-вече германското председателство, вместо да приемат, че пътят им към ЕС минава през разбирателство със София.

Нека да обясним 

какво се случва, къде е

проблемът и защо Скопие

няма големи шансове

да започне преговори до края на германското председателство?

В момента всичко е на фаза обсъждане на преговорната рамка за РСМ. Какво е преговорна рамка? Това са условията, при които ЕС решава, че ще преговаря с държавата кандидат. Там се посочва как ще текат преговорите, коя глава ще се отвори първо, коя ще се затвори последна и т.н.

Преговорната рамка и заключенията по разширяването – това са две отделни неща. Заключения по разширяването е имало и преди. Включително и такива, в които се е казвало, че РСМ трябва да започне преговори с ЕС, но за да започнат такива преговори, трябва да се постигне реално съгласие между държавите членки по преговорната рамка. Тогава чак се взема решение за определяне на дата за първа междуправителствена конференция, в която участват Европейската комисия, държавите членки и страната кандидат.

Германското председателство се надяваше тази първа междуправителствена конференция да се проведе на 10 декември. Тоест

германската идея бе тази

седмица РСМ да получи

покана за преговори

за членство.

Драмата се нагнети именно около преговорната рамка и позицията на България да не даде съгласието си. Затова има много ясни мотиви. Какви са, ще кажем след малко, но преди това трябва да признаем, че ясната аргументация на София остана заглушена от добре организираната пропагандна кампания в полза на Скопие.

Навсякъде из европейските медии, включително и в българските, започнаха да се появяват мненията на хора като лорд Джордж Робъртсън и Карл Билт, за които ще е трудно да повярваме, че стават и лягат с мисълта за Скопие. Вярно е, че и двамата членуват в т.нар. Група Охрид, но това все пак не е нищо повече от една лобистка организация.

А като се проследят публикациите в различни европейски и дори американски медии, не е трудно да се разбере, че са

организирани от една

влиятелна компания

за лобизъм и пиар.

И това не е нещо странно или пък незаконно, но в случая просто са страшно много пари, хвърлени на вятъра.

Да, те накараха мнозина да повярват в тезата, че България отрича правото на хората в РСМ да се наричат македонци. Което не е вярно. Има малък нюанс – тези, които сега живеят в РСМ, могат да се наричат както си искат, просто не могат да наричат така отдавна починали хора, които сами са наричали себе си българи. Има разлика, нали? Но това лорд Робъртсън и Карл Билт не ги интересува.

Вероятно германското председателство също не е влязло в тази специфика и се е предоверило на оплакванията на Скопие, че ги тероризираме на тема идентичност. А когато в Берлин са чули обвиненията, че българите се държат спрямо македонците като фашистки опупатори, известният германски комплекс на тази тема веднага е сработил, изкристализирайки в позицията: Нека София и Скопие да се разберат помежду си за езика, името и историята, но да не вкарват нас в това и да не натоварват европейските механизми с тези проблеми от миналото.

Само че, без да се решат проблемите от миналото, няма как да има европейско бъдеще за РСМ. Нека да обясним защо България не е съгласна и какви са нашите три прости искания:

Първо, в преговорната рамка да има Глава 35, която се нарича “Други”, и в която да се разглеждат въпросите на добросъседството, свързани с нашия договор за приятелство от 2017 г. Второ, да бъде употребяван терминът “официалният език на РСМ”. Третото искане е за пълното име – Република Северна Македония.

И по трите точки нямаше

никакъв напредък от страна на

германското председателство.

Глава 35 не може да има, казват, защото такава имало за Сърбия и Косово, които били във война, докато ние с македонците не сме.

Да, но нашата “война” със Скопие е за това, че историята се фалшифицира. Не от последните години, а по една доктрина още от времето на Тито. Въз основата на тази именно фалшифицирана история се възпитават поколения наред.Нека само да си го представим във времето.

Първите деца, започнали да учат по този измислен конструкт, са влезли в училище през 1947 г. Това значи, че сега те са 80-годишни старци. Родените през 1940 г. са най-възрастното поколение, възпитавано в този дух. Проблемът е, че това се случва с всички останали поколения до днес.

Именно заради това в договора от 2017 г. е включен и най-важният текст – да се създаде съвместна историческа комисия с цел въпросите, свързани с историята, да се изяснят и извадят извън преговорния процес. Но все пак България трябва да има някаква гаранция, че до края на преговорите това ще е приключено, учебниците ще са променени и младите поколения ще живеят в други условия.

Двустранният договор на България и РСМ влезе в сила през февруари 2018 г. През юни македонците подписаха и Преспанския договор с Гърция. И десет дни след това, по време на българското председателство, бяха приети заключенията, в които се казва, че Съветът на ЕС решава да отвори европейския път пред РСМ и през 2019 г. страната трябва да започне преговори.

През 2019 г. обаче французите блокираха това с искането да се направи нова методология за групирането на преговорните глави в клъстери. Но пък

през същата тази

2019 г. РСМ бе приета

в НАТО. И какво се случи?

След влизането в НАТО скопските политици казваха, че им предстоят избори (след оставката на Зоран Заев), и се оттеглиха от двустранната историческа комисия с България. Така блокираха едно от най-важните условия в двустранния договор за добросъседство. Оттам нататък спряха икономическите проекти, които ги свързват с България, включително бяха загубени и европейски средства, бизнесът пострада, но това е друга тема.

Затова сега България поставя искането за Глава 35. Защото то е свързано с преговорната рамка, в която се казва, че трябва да има напредък. А един от най-важните двустранни въпроси, по който искаме да има напредък, е историята.

София настоява, че първо трябва да се постигне напредък в двустранната комисия, за да може да даде съгласието си те да започнат преговори. (Видяхме онзи ден, че напредък в комисията няма.) А точно от работата на комисията и прилагането на договора за добросъседство България ще решава на всеки етап какво да прави и как ще гласува. Промените, които искаме да бъдат направени от РСМ в учебниците по история са дълъг процес, който изисква наблюдение. И за да не се отметнат пак братята македонци, както след влизането в НАТО, България трябва да има възможност за вето.

Това по първа точка.

Какъв е проблемът

по отношение на името?

Когато подписаха договора с Гърция, от Скопие информираха ООН в началото на януари 2019 г. с нота, че този дългогодишен спор, който беше под егидата на ООН и с посредничеството на специалния пратеник на генералния секретар Матю Нимиц, вече е решен. И оттук нататък официалното конституционно име на страната ще е Република Северна Македония. Краткото име ще е Северна Македония.

Сега България настоява Скопие да разясни на държавите-членки в ЕС, че когато се използва краткото име – Северна Македония, то се отнася само към държавно-политическия субект Република Северна Македония, а не към едноименната географска област Северна Македония, в която влизат и български територии.

Такова разяснение македонците вече са направили при влизането си в НАТО през 2019 г. Но то е останало само в рамките на пакта и неизвестно защо сега не искат да го направят отново и за ЕС. Това се приема у нас като индикация, че македонците имат някаква неохота да декларират, че нямат претенции към България.

След като вече са го

направили за НАТО, странно 

е защо сега не го правят.

По отношение на езика ние им казваме: щом сте си го нарекли македонски, добре, но това нас не ни ангажира по никакъв начин. Ние признаваме, че този език, който сте си фиксирали в конституцията (а според нас е друга книжовна норма на българския) вие си наричате македонски. Спорът за езика би трябвало да се смята за отдавна решен според така наречената езикова формула от декларацията “Костов-Георгиевски” от 1999 г. за “официалните езици според конституциите на двете страни”.

В договора на РСМ с Гърция има текст, че официалният език ще се нарича македонски – част от групата на южнославянските езици. Това на гърците може и да им върши работа, защото става ясно, че този македонски език е различен от онзи, на който е говорил Александър Македонски. Както също е записано в Преспанския договор, че терминът “македонски” има различно значение за двете държави. За Гърция той е свързан с древното елинистично наследство, а за РСМ е свързан със съвременната държава.

Всичко това са детайли, с които другите държави-членки на ЕС, включително и германското председателство очевидно нямат нерви да се занимават. И затова Германия казва на властите в София: вие се разберете с македонците, но не блокирайте процеса.

Проблемът обаче е в

трайната практика на

македонците да се отклоняват

от задължения, които са поели по-рано.

Навремето правителството на Никола Груевски спря да се придържа към декларацията “Костов-Георгиевски”. Каза, че нямало никаква юридическа стойност и била само изявление на двамата премиери. Точно това накара България да настоява за подписването на договора за добросъседство от 2017 г. От който Скопие също реши да се откаже с оттеглянето от двустранната комисия.

Това съответно накара София да подготви проект за нов договор, в който текстовете са още по-засилени. Буяр Османи – новият външен министър на РСМ, получи този проектодоговор по време на посещението си у нас на 9 октомври.

За този нов договор

не се говори много нито в Скопие,

нито в София, но в него се настоява

РСМ да признае българския

произход на населението до 1944 г.

и българския характер на езика, както и общата история като българска история до 1944 г.

Неминуемо всеки следващ договор и клаузи с времето ще стават все по-трудни. Македонците пропиляха близо четвърт век време в шикалкавене, докато се разберат с Гърция.

Ако смятат, че могат да си позволят още четвърт век, за да се разберат с нас, тяхното европейско бъдеще ще се поотложи повече, отколкото германците предполагат.

Но трябва все пак с уважение да признаем опита на РСМ да отиграе всичко тактически. Концентрираха всичките си усилия върху Германия, ухажвайки Михаел Рот – германския държавен министър по европейски въпроси, спечелвайки го на своя страна и убеждавайки го, че нищо от българските искания не бива да се приема.

В Скопие заложиха всичко

на това, че Берлин ще натисне

София за тяхното приемане

и София няма да може

да откаже на германците.

През това време пък правителството в Скопие внушаваше на властите в София да се въздържат от резки движения и коментари, за да не навредят на Заев и хората му за сметка на “лошите ВМРО-ДПМНЕ”. Това наистина е прекрасна тактика, трябва да признаем. Но много, много лоша стратегия.

Защото сега германското председателство е на ръба да няма въобще дори заключение по разширяването. И ако не се намери механизъм, по който България да има право на вето и контрол върху изпълнението на македонските ангажименти, ще се окаже, че всичко е било огромна загуба на време. А ако има нещо, което германците истински мразят, то е да им губят времето.

Затова в Скопие трябва да помислят още веднъж и да решат дали им е по-важно да отстояват измишльотините на титовата идеология или веднъж завинаги да си отворят пътя напред.

Деница Раданова

Деница обича да пише за това което я вълнува и да споделя живота си в социалните мрежи.