Коментар на седмицата №3: Грешката на Нешка



Публикуваме отново най-четените коментари и анализи на изминаващата седмица. Този е №3 и е събрал близо 40 000 прочитания.

Победата и медалите са важни, но човешките достойнства – също



Трябва да съм била трети, най-много четвърти клас, когато едно лято се оказах в същия хотел, в който спяха и тренираха златните момичета.

Бяха в зенита на славата си, благоговеех направо и се превъзнасях.

Соцмълвата носеше, че Нешка Робева е галеник на комунизма дотолкова, че има нарочен бутон на телефона си за директна връзка с Тодор Живков. Опитвах се да си представя за какво ли си говорят точно тия двама души. Детска му работа!

Следобед двете с приятелката ми Милена се промъквахме в залата, присядахме в ъгълче и

гледахме

с вцепенено

възхищение как

идолите ни

въртят бухалки,

ленти и въжета. Доста потресени останахме обаче, откривайки, че на моменти треньорките се отнасят с тях стряскащо грубо. Крещяха им като робовладелци. Водеха ги на плажа за по два-три часа, а през всичкото останало време тренираха в добре напечената от яркото августовско слънце зала. Ние се опекохме като кестени, а те си останаха белоснежни, с едно такова мъченическо изражение, добито от зор и най-вече от глад.

Знаете ли какво вечеряха? Не преувеличавам – домат, краставица и едно парче сирене, без сол. Щото нали солта задържа водата и ставаш по-тежък. Няма да опровергавам предизвикателствата пред големия спорт и оправданата жертва, това са ясни и безспорни неща. Не ми се занимава и с крамолите в художествената гимнастика, защото в този случай развитието на образа ми е по-важно – Нешка Робева с изражението на Богородица в “Пиета”, мълчаливо понесла на плещите си цялата човешка мъка.

В средата на 80-те режисьорът Георги Дюлгеров я канонизира в два документални филма, които внушиха, че тая жена е надарена със смирена мъдрост свише. “За Нешка Робева и нейните момичета” беше заглавието – те безименни, тя извисена.

Беше мощен,

силно

въздействащ

пиар,

издигащ българската художествена гимнастика на пиедестал, представяйки другарката Робева като монах отшелник, жертвал живота и щастието си в името на висша сила. И сленг въведоха: “При Нешка няма грешка”. Добре, че поотраснах и проумях кухината в хиперболата, но си останах завинаги респектирана от изкусното умение на властта да хипнотизира масите.

От онова лято не съм се вглъбявала кой знае колко в темата, но признавам, че с нескрит изследователски интерес наблюдавам как години наред Нешка Робева прекалява с вживяването в своя праведен образ.

Едно от най-върховите ѝ състояния бяха нейните прословути отношения с Ванга, при която тя ходеше на поклонения и се държеше като антична жрица от храма на Делфийския оракул. А най-върховото ѝ постижение е, когато Светлин Русев изрисува църквата на Рупите и увековечи лицето ѝ край олтара. Самият художник приживе отричаше да е търсил този ефект, но някак неволно го е постигнал. Само остава храмът да бъде осветен!

Сигурно звуча коравосърдечно, както се пееше в една чалга: “Не сме безгрешни, но сме истински”, но не мога да проумея маниакалните състояния, колкото и да се мъча.

Прекланям се пред шампиони като Стефка Костадинова, Христо Стоичков, Валентин Йорданов, дълбоко уважавам треньорския гений на знаменити личности като сър Алекс Фъргюсън и Йохан Кройф, обаче всяко величие си има граници.

Уникалното е, че продукти на социалистическата пропаганда като Нешка Робева (не че и тя не е велик треньор, напротив) явно не усещат как и кога прекрачват границите и ценностите им се увреждат.

Последната ѝ

горчива изповед

във фейсбук

е изплискване с космически размери, посветено на тежкото огорчение, че треньорският екип на Илияна Раева е допуснал гимнастичка от ансамбъла да се зарази с К-19. Все едно не сме в пандемия и само тя е била изложена на вируса, като лабораторна мишка. Цитирам най-гръмовния акцент на Робева, за да предам истинския размах на абсурда:

На въпроса ми: Как допуснахте зараза в отбора месец преди състезанието? /бащата на една от състезателките бе пренесъл заразата/ чух умопомрачителен отговор: “А Вие какво искате, децата да не виждат родителите си?” Децата?! Тези, които са напуснали семействата си, за да се състезават, и чиято цел е ясна – подготовка, участие, борба и победа в състезания. Дейност, твърде скъпоструваща и платена на фона на общата мизерия, която цари в държавата… Деца между 17, 20 и нагоре години? В разгара на пандемията да види татко си?! Месец преди европейското? Това звучи тъпо до идиотизъм. В бъдещата история на този спорт в раздела, “Е няма такова животно” ще бъде записано със златни букви “Една видя баща си, четири други и България не видяха златните медали, защото не видяха и европейското”.

На нея аргументът, че завършили детската градина хора копнеят да видят родителите си, ѝ звучи “тъпо до идиотизъм”. Интересно дали някога изобщо е правила опити да приложи в педагогическата си стратегия лекичко поне похвала и насърчение.

Вероятно се счита за нормално, че поклонниците на високото спортно майсторство нехаят за стойността на човешките достойнства, щом става въпрос за победата. Но все се питам, независимо за каква мания става дума, как майка намира сили да повери малкото си момиченце в ръцете на действащ злодей.

Имам приятели, чийто син е в младежкия отбор на “Барселона”, гледала съм как тренира до пълно изтощение, но никога не съм чувала да е бил безжалостно третиран като Дикенсов герой, нито да са плющели камшици над главата му. На едни други близки хора момичетата ходят на балет, но рядко се среща по-фина и авторитетна дама от тяхната изящна и бележита хореографка.

Само с поглед успява

да ги спечели,

готови са заради нея да спят на палци.

С кое самочувствие решаваш, че си струва да убиваш души в името на медали? Всъщност постижимо е, но когато балансът е изтърван, става безсърдечно и сатанинско.

На Юлий Цезар приписват една от любимите ми сентенции – “Победата зависи от доблестта на легионите.”