Коментар на седмицата №2: Всеки, тръгнал за площадни изяви сега, да декларира, че отказва лечение



Протестите вече не са срещу Борисов или срещу Гешев, а срещу правото на близките ни да поемат дъх



“80 към 20” – това вече далеч не е само схема за запазване на работните места в засегнати бизнеси. За все повече хора с този символ може да се опишат отчаяните им опити да си поемат въздух. 80 насечени вдишвания, които дават по-малко от 20 процента от нужния им кислород.

В такъв момент не мислиш за обороти от миналата година, за социални осигуровки или за бъдеща пенсия. Молиш Бог близкият ти да диша отново. И вече не молиш, а крещиш в душата си за разбиране от другите и мъничко здрав разум.

“Ама аз съм силен, здрав, искам да се забавлявам, политически нетърпим съм към управлението, COVID е измислен само за да ме озаптят и да ми затворят устата. Искам си заплатата от миналата година, искам някой да ми плати оборота от 2019 г., държавата да ми плати наема и тока и затова излизам на площада да протестирам. Ще крещя, ще си правя селфита (без маска, естествено, какво селфи ще е иначе), ще си ходя нелегално на дискотека, ще упражнявам значимостта си във фейсбук и инстаграм, ще съм Някой. Вчера протестирах, защото няма достатъчно сериозни мерки срещу пандемията, утре излизам, защото готвят много сериозни.

Някой за всичко ми е длъжен, аз никога не съм виновен.

Искам… искам…. искам!”

Страшни времена в българската история са описвани като време разделно. Сигурно е въпрос на нашата народопсихология или пък е инстинкт на човешкия род по принцип. Няма време за такива анализи. Сега всеки трябва да поеме риска да бъде сериозно засегнат финансово, а и емоционално, но да даде шанс лекарите да работят и да спасяват другите.

Започнаха протести срещу мерките. Сега това “искам” от площада изобщо не е политическо, не е срещу Борисов, не е срещу Гешев – беше, но вече не е! Това би бил опит за налагане на интересите на гръмогласните за сметка на всички останали. Но отново без поемане на лична отговорност – ако нещо се случи с мен, ще очаквам лечение, пак ще крещя от социалните мрежи, че съм изоставен без аспиринче, че скапаната държава, управлението и щабът са виновни за всичко.

Виновни ще са наистина, ако площадът разколебае мерките.

Гнусният COVID-19 освен жесток към органите в тялото е и страшен циник за обществата. Като същи оксиметър отчита за секунди насищането им с кислород. Ще оцелеят тези, които в криза успеят да се съберат, да наложат дисциплина, да се грижат за възрастните.

Странно, но в началото изглеждаше, че рогатият вирус действа като тихата мечта на националсоциалистите – чисти от света старите, болните “разтоварва” (ужасно казано) пенсионната система. Отидоха си вече десетки млади, здрави.

Омразният COVID-19 обаче далеч не е глупав – той и животът показаха, че времето разделно днес не е между млади и стари, а между Човеците и Чалгата, но съвсем не в музикалния ѝ смисъл.

Днес всеки трябва да поеме своята отговорност – никога досега през последните години това иначе клише не е било толкова истинско. Който не иска да се съобразява и да пази другия, нека декларира, че се отказва от болнично лечение и няма да харчи обществен ресурс, докато възрастни хора чакат на стълбите, стиснали с посинели пръсти кислорода, отиват си неизпратени от близките си лични лекари и специалисти, отиват си Хора. Така е честно. Останалото е “20 към 80”, или мечтаното вече “10 към 90”. Демек, аз да съм добре, оборотът ми, заплатката – другите 80 процента да… дИшат!

Деница Раданова

Деница обича да пише за това което я вълнува и да споделя живота си в социалните мрежи.